Представете си следното — пристигате в чужда държава и се опитвате да говорите местния език, макар и развалено. Срещате обаче затруднение — човекът отсреща ви разбира, но вие него — не.
Той е свикнал да говори езика си, говори даже бързо. Изяжда букви, слага други ударения и не осъзнава, че има неща в собствения си глас, които е спрял да чува.
Иван Головатский разбира това почти веднага след идването си в България. Опитва се да разбере коя е спирката за Лъвов мост и пита шофьора на автобуса.
Чува нещо друго — “Уъов мост”. Свикнали сме с това, но той не е знаел за тази норма, с която се е сблъскал след пристигането си. Звукът “л” веднага привлича вниманието му. Едни го произнасяме по един начин, други по друг, а трети дори не осъзнават, че произнасят различно от книжовната норма. За човек, който идва отвън, разликата е очевидна - в Украйна звукът “л” се произнася по-меко. Но за нас, които сме израснали в среда, където тази разлика е нормална, тя често просто изчезва от слуха.
Точно това е любопитното в работата с гласа — понякога това, което другите чуват в нас веднага, за самите нас е станало напълно невидимо.
Пет години след първия ни разговор с Иван отново говорим за гласа, но и за начина, по който сме се научили да присъстваме пред другите.
Днес Иван живее в Англия, преподава и провежда обучения на международно ниво, а работата му се движи между публичното говорене, гласа, личния образ и поведенческия анализ. Ще разберете повече за това какво гласът казва за нас още преди да сме довършили изречението.
Гледайте целия разговор с Иван Головатский
Гледайте интервюто в YouTube
Когато гласът става по-малък
Има една ситуация, която вероятно е позната на повече хора, отколкото предполагаме — имаме нужда от нещо, трябва да поставим граница или просто да кажем ясно какво мислим — и точно тогава гласът ни сякаш става по-тих.
Иван свързва това не толкова с липса на правилна техника, колкото с навика да се адаптираме.
Когато човек дълго е мислил първо за нуждите на другите, за начина, по който ще изглежда в техните очи, или дори изпитва срам от факта, че самият той иска нещо, този вътрешен механизъм започва да се чува и отвън.
Промяната според него започва от наблюдението: как говориш, кога гърлото ти се стяга, кога по-твърдият тон на друг човек автоматично ти звучи като атака, кога се отказваш от собствената си позиция, преди някой изобщо да я е отхвърлил.
Понякога говорим тихо, защото сме се научили да бъдем по-малки.
Увереността не е викане
Вероятно затова толкова лесно бъркаме увереността с агресивността.
В публичното пространство човекът, който говори най-силно или прекъсва най-често, нерядко изглежда като човека с най-голям авторитет.
Иван тук прави важно разграничение — можеш да бъдеш напълно уверен в собствената си емоция — например в гнева си — без изобщо да бъдеш стабилен в себе си. Викът може да изглежда като сила, но под него може да стои безпомощност, страх или невъзможност да издържиш напрежението на конфликта.
Истинският авторитет според него е много по-свързан с компетентността, емоционалната регулация и способността да бъдеш директен, без да превръщаш другия в противник. В гласа това може да означава по-ясен, по-целенасочен звук, но не непременно по-шумен.
И тук гласът се превръща в карта на отношенията ни със света:
С кого говорим като равни?
Пред кого несъзнателно се смаляваме?
Пред кого започваме да звучим така, сякаш искаме разрешение дори за собственото си мнение?
„Какво ще кажат хората?“
Този въпрос неизбежно стига и до публичния образ.
Днес почти всеки, който има професия, бизнес, проект или кауза, в някакъв момент трябва да застане пред камера. Социалните мрежи превърнаха публичното говорене от умение за телевизионни водещи, политици и лектори в почти ежедневна част от професионалния живот.
Но заедно с това идва и страхът да бъдеш видян.
Иван отбелязва нещо утешително: когато качваш първото си видео, често си убеден, че всички ще го видят и ще те съдят. В действителност може почти никой да не го види. А единственият начин да разбереш как искаш да присъстваш пред аудитория е да публикуваш, после да публикуваш отново и постепенно да изградиш собствен начин на общуване.
В български контекст към това се добавя нещо много познато — „Какво ще кажат хората?“
Според Иван дълго време в България е било важно да покажеш, че си перфектен, че отговаряш на определен стандарт и че изглеждаш „правилно“ в очите на останалите. Именно това може да се превърне в пречка пред автентичността, защото започваш да строиш образа си изцяло според чуждото одобрение.
И изведнъж въпросът за гласа става въпрос и за това да си позволиш да бъдеш несъвършен пред публика.
Да качиш видеото.
Да кажеш какво мислиш.
Да не чакаш момент, в който вече няма да има какво да бъде критикувано.
Такъв момент така или иначе не идва.
Може да си добър — и никой да не разбере
Начинът, по който говорим, може да влияе върху това дали другите изобщо забелязват компетентността ни.
Иван дава пример с професионалната среда: хора с огромни знания и реален потенциал понякога остават по-малко видими от други, които имат по-малко технически умения, но умеят по-ясно да говорят за постигнатото, да изграждат връзка и да представят себе си уверено.
Това не означава, че говоренето е по-важно от професионалните способности, а че меките умения могат да определят дали твърдите ще бъдат видени.
Тази идея е неприятна именно защото е лесно да я отхвърлим като несправедлива.
„Но аз си върша работата добре.“
Вероятно е така.
Въпросът е дали човекът отсреща го разбира.
Гласът, дикцията, интонацията, начинът, по който изговаряш собствените си постижения — всичко това участва в първото впечатление много преди някой да е имал възможност да направи задълбочена оценка на способностите ти.
Иван говори и за диалектите като пример за това колко бързо работят подобни асоциации. Един различен говор може моментално да бъде регистриран като знак, че човекът е „от друго място“, а оттам могат да се задействат предположения за образование, интелигентност или социална принадлежност, които изобщо не е задължително да са верни.
Ако променя гласа си, още аз ли съм?
Ако гласът може да бъде трениран, ако дикцията може да стане по-ясна, ако човек може да започне да звучи по-стабилно, по-спокойно или по-авторитетно — кога промяната се превръща в преструвка?
По време на разговора Иван ме превежда през кратко упражнение за отпускане на гласа. И разликата действително се чува.
Гърлото се отпуска. Дишането се променя. Звукът става по-нисък и по-спокоен.
Но за него това не означава да изобретиш друга личност.
Той описва по-отпуснатия глас като начин да се доближиш до собствения си, когато излишното физическо и емоционално напрежение не го притиска. Ясната дикция и свободният звук могат да създадат различно впечатление, но промяната не е непременно маска.
Границата между образ и преструвка се корени в това дали новият звук ти позволява да кажеш по-ясно нещо, което вече е твое.
Преоткриването няма финална версия
Темата на август в The Wonder Mag е „Лятото на преоткриването“, а в разговора с Иван това понятие постепенно се освобождава от идеята за драматична трансформация.
Не се събуждаш една сутрин с окончателен характер, окончателен образ и окончателен глас.
Иван казва, че не вярва в крайна точка на преоткриването. По-опасното според него е да измислим идеализирана версия на себе си и насила да започнем да се напасваме към нея. По-важно е да останем способни да чуваме собствените си чувства и нужди и да експериментираме с онова, което действително работи за нас.
В края на разговора го моля да довърши едно изречение:
Човек намира гласа си, когато…
Отговорът е прост:
„Когато намери себе си. Когато знае кой е, какви са ценностите му и какво е важно за него, тогава можем да кажем, че е намерил и гласа си.“
Намирането на гласа не е вокална задача, която те кара да звучиш по-ниско, по-силно, книжовно или авторитетно.
Да намериш гласа си означава да стигнеш до момент, в който не се отказваш от собствената си позиция още преди някой друг да я е чул.
Да можеш да кажеш какво искаш, без да се смаляваш.
Да бъдеш видим, без предварително да се извиняваш за присъствието си.
И да разбереш, че човекът, който си позволява да заема място, не винаги е най-шумният човек в стаята, а този, който вече не се страхува да бъде чут.