Ивелина Чоева-Кадиева: Животът ми е увеселителен парк (ВИДЕО)
"Безкрайно цветно е, има много въртележки, колички, блъскаме се, падаме, ставаме. Много е цветно, отвсякъде нещо блести, busy е, но пък е мега яко." - споделя моделът.
В самото начало на лятото намирам Ивелина Чоева-Кадиева в дома й. Крие се от жегите, между работни ангажименти е и мисли за августовска почивка. Навън сезонът все повече навлиза в онзи момент, в който слънцето става все по-ярко и всичко е изложено на показ — телата, дрехите, плановете, животът, който трябва да върви по план.
При Ивелина лятото на 2026 година е и нов етап.
След повече от десетилетие като професионален модел — пътувания, снимки, кампании, Vogue, Fendi и свят, в който тялото често е разглеждано като силует и образ, днес за нея тялото носи нов живот и се променя.
Разговорът ни е част от юлската тема на The Wonder Mag — тялото, образът и иконата — и може би един от най-важните уроци, които ще чуете и прочетете, е че най-големите промени започват тогава когато спрем само да гледаме тялото и започнем да го слушаме.
Разговорът е редактиран за яснота и дължина.
В какъв етап от бременността си в момента — повече спокойствие, нетърпение или режим „подготовка“?
Спокойна съм, да ти кажа. Доста чил съм. Не са ме ударили хормоните, май. Не знам — Сашо трябва да го питаме. Но аз смятам, че съм си супер. Спокойно ми е, леко ми е все още. Работя си, не съм променила по някакъв начин ежедневието си. Добре съм. Не мога да се оплача.
Успяваш ли да съчетаеш професионалните ангажименти с бременността?
Засега успявам. Чукам на дърво, чувствам се добре и смятам, докато се чувствам така, да си правя нещата, които обичам. Разбира се, една идея съм дала задна — няма как, особено в момента с тези жеги. Това най-много ме изморява.
Но като цяло съм добре и докато съм добре, искам да правя нещата, които обичам, защото реално аз много си обичам работата — и трите ми работи. Приятно ми е.
Не си представям да легна и нищо да не правя, освен ако, не дай Боже, няма някаква причина. Не знам какво ще правя, ако нищо не правя. Някак си не си го представям.
Малката Катерина сигурно също се подготвя да бъде кака. Как го преживява?
Тя е най-щастлива от всички. Ние всички сме много щастливи, но тя е страшно развълнувана. Много се радва, няма търпение. Много е сладко да я гледаш толкова превъзбудена и съм сигурна, че ще бъде най-добрата кака.
Аз сигурно над 50 пъти гледах монтажа на видеото, в което тя чете посланието към бебето, и всеки път, когато тя започне да чете, се вълнувам. Даже сега като се сещам, пак се вълнувам. Въобще не го очаквахме.
Децата са най-искрените същества. Тя е толкова осъзната за годините си и в същото време е толкова мила и добра — не само към нас, хората, които обича, и семейството си, но и към света. Изразява любовта си и емоциите си, което е страхотно.
В интервю със Сашо споделихте, че пътят към бременността не е бил съвсем лек и че стресът е имал голямо влияние. Какво най-много ти тежеше?
Стресът беше свързан отново с многото работа, колкото и да си обичаме работата. И съм изключително благодарна — не искам тук да прозвучи, че се оплаквам, че работя. Напротив, обожавам работата си. Обожавам и стреса около нея — малко е като Стокхолмски синдром, защото той е част от цялото преживяване.
Но ние и двамата сме яхнали вълната, както се казва, и сме на сто места. Просто имаше много стрес около всичко това. Винаги съм си представяла, че ще стане бързо. Или че просто ще стане, без толкова да го планираш.
А аз съм човек на планирането. При мен всичко е в тефтера. Всичко е записано. И когато нещо по списък не върви, започвам да изтръпвам.
Мислех, че това също ще бъде едно от нещата в тефтера ми. Но го приемам като урок от съдбата и като житейски урок — че не мога да контролирам всичко. И в момента, в който някак си пуснах контрола, то се случи. Може би трябваше да науча този урок.
А как пусна контрола? Какво се промени?
Аз не се събудих една сутрин и не казах: „Ох, пускам контрола, научих си урока.“ Не. Просто в един момент дойде безпомощността на положението.
В същото време знам, че има жени и семейства, които преминават през това много по-дълго от нас — пет, шест, седем, осем години. При нас нямаше и две. Но все пак всеки си гледа в неговата паничка. За всеки неговият проблем е най-големият и най-тежкият.
В един момент ми писна да се притеснявам и си казах: „Хубаво, като не стане — не стане.“ Не можех повече. Бях се изморила.
Всички ми повтаряха: „Успокой се, ще стане, когато се успокоиш.“ От майка ми до приятелки, които са минали през това, до лекари. А аз си казвах: „Как да се успокоя? Вие луди ли сте? Как да не го мисля?“ Накрая се оказаха прави, но трябваше да стигна до това по по-трудния начин.
Въпреки всичко спокойствието е много, много важно в такива моменти.
Когато говорим за бременност, често се говори за нея като нещо красиво и естествено, а много по-малко за страховете, чакането и напрежението. Защо според теб това все още е трудно за говорене?
Честно казано, тук съм на различнo мнениe, защото в средата, в която аз се намирам, около мен всички говорят. Няма филтри. Мъже, жени — всички можем да седнем с приятелския ни кръг и да говорим. Не мисля, че има някой, с когото не сме говорили по темата или не сме споделили.
Но има един момент, в който, колкото и да споделяш с някого — дори с мъжа ми, който е с мен в това — започваш да се чувстваш самотно. Защото все пак чакаш нещо да стане в теб. Не казвам, че всичко зависи само от нас, жените, но има този момент на самота.
Всички ти казват: „Не се притеснявай, с теб сме. Дали ще стане или не, по един или друг начин ще стане.“ Но ти си знаеш какво ти е. Няма как човекът отсреща да знае точно как се чувстваш. И слава Богу, защото не е нужно всички да изпитваме негативните емоции. Но подкрепата е много важна.
Ако има семейства или жени, които не срещат тази подкрепа, това със сигурност е проблем. Дори при мен, където не беше тежък случай, аз малко се бях филмирала повече, отколкото трябва. Започнах да психясвам. Всяка сутрин мислех само за това. Това ми влияеше на работата, на отношенията ми с хората. Мозъкът ми беше зает да мисли само и единствено за това.
Аз имах support group. Моята среда не е неподкрепяща. Говори се. Имах абсолютно всички неща около мен, които са ми нужни, за да се чувствам добре и да преодолея някакви емоционални състояния. Не мога да си представя какво би било, ако го нямах.
Затова е важно — дали си приятел на някого, дали си партньор, дали си роднина — да подкрепяш жената в такива моменти. Психически не е лесно. От една страна искаш да създадеш живот, от друга се притесняваш дали си в най-добрата си форма да го направиш, дали ще можеш да дадеш това, което трябва, защо не става, какво става, хормони, какво ли още не.
Подкрепата е много, много важна. Да не кажа най-важното. Защото най-важното е да се успокоиш, но няма как да се успокоиш, ако нямаш подкрепата, която да те накара да се чувстваш сигурна.
Как в момента бременността влияе на професията ти като жена, чиято работа е свързана с външния вид?
Няма да те лъжа. Аз съм с 10–12 години стаж като професионален модел. Бях активен модел, на всеки три месеца пътувах. Това е огромна част от моя живот. И съм свикнала да се старая да изглеждам по определен начин.
Сега тялото ми започва да се променя, което е нормално. Гледам да гледам позитивно на себе си. Но тук честно казано и Сашо много ми помага, защото няма да те лъжа — има моменти, в които се чувствам несигурна.
Нормални са тези неща. Аз осъзнавам, че са нормални, но просто са нови за мен. Постоянно го питам: „Много ли съм надебеляла? Това нормално ли е?“ Според мен подкрепата на партньора е много важна. Да видиш, че в неговите очи, въпреки че си различна, той пак те харесва и обича, дава сигурност и спокойствие.
Старая се да гледам позитивно на това. В крайна сметка около мен има много примери на майки, които след бременността тренират, хранят се както обикновено и дори изглеждат по-добре от преди. Всичките ми приятелки, които са родили, са богини. Така че очаквам същия ефект и започвам да събирам tips and tricks.
От друга страна, това са едни девет месеца, в които тялото ти създава живот. Това е изключително красиво и интересно. Няма какво да си говорим — женският организъм е абсолютна магия. Аз до ден днешен си казвам: „Знам, че съм бременна, но как вътре в мен живее друг човек?“ Много странно, но много интересно.
Какво би искала всяка жена по време на бременност да си позволи — без натиск, без напрежение, без стремеж към перфекционизъм?
Да слуша тялото си. Много е повтаряно, но аз вече разбирам защо се повтаря. Когато забременях, всеки започна да ми дава страшно много акъл — с най-добри чувства, разбира се. Но при всяка жена бременността е различна. Тялото реагира различно. Не всеки съвет, колкото и да е добронамерен, ще работи за теб.
Затова е важно да се абстрахираш от целия външен шум около теб. Колкото и да е с добри намерения, то е много шум.
Да си позволиш да чуеш тялото си — какво иска. Дали иска да полегне, дали иска да ходи, дали иска лимон със сол, дали може кафе, дали не може кафе. Разбира се, има някакви граници, но трябва да го чуеш. Да си позволиш да го чуеш.
Защото пак — от control freak, каквито сме повечето, държим контрола и вървим по списък: трябва да правя това, това, това. Но когато вървиш само по списък, не чуваш какво ти казва вътрешното ти аз. И по този начин не правиш най-доброто за себе си или за детето. Напротив.
Много хора са отдалечени от телата си. И сякаш най-трудните неща станаха най-простите, които трябва да ни идват естествено. Отдалечихме се от себе си и сега трябва да работим два пъти повече, за да направим най-елементарните неща за нашето тяло и за вътрешното ни усещане. Трябва да се адаптираме към времето, в което живеем.
Да се върнем към началото ти като модел. Къде започна всичко?
Започнах с моделството, защото много ми беше скучно в Хасково. Аз съм от Хасково и винаги съм стърчала над всички. Бях много висока, откакто се помня. Винаги ме слагаха най-отзад на снимките, най-отзад на танцовите формации, защото бях най-висока.
Една приятелка на майка ми — бях на около 12 — каза: „Абе, защо не запишеш Ивето модел? Тя има стойка, хубава е, висока е.“ Майка ми беше много строг родител. Аз учех, трябваше да съм отличничка, ходех на олимпиади по математика, по английски — фокусът беше насочен другаде.
Но когато приятелката на майка ми каза за моделството, аз започнах да ровя, да търся, да разбера какво правят моделите, къде ходят да се снимат. Разбрах, че моделската кариера започва много рано и аз бях горе-долу на годините, когато можеш да започнеш. Светна ми лампичката, че това е страхотен начин да разнообразя живота си.
И започнах: „Мамо, моля те, моля те, моля те.“ Това беше в Хасково, нямаше агенции, всичко беше в София. Накрая с триста зора майка ми каза: „Добре, отиваме.“ Тя гледаше супер недоверчиво всички в агенцията, защото се сещаш — 90-те години, какви слухове имаше, какви неща се говореха.
В агенцията ме измериха, направиха ми полароидни снимки — това са снимки на бяла стена, с черен топ и черни дънки, за да може клиентът да те види без грим, без нищо. След една седмица ми звъннаха и казаха, че имам предложение за договор и да заминавам за Милано.
Аз бях: „Ето! Боговете, звездите, това е.“ Не можех да повярвам. Бях на 13.
Как майка ти те пусна сама на 13?
Като си помисля от нейна гледна точка как ме е пуснала — не знам. Благодаря ѝ. Но трябваше да мина на самостоятелна форма на обучение, защото след това дойдоха още договори. Трябваше да замина за Азия, после пак Европа, Щатите. Но успехът не трябваше да пада. Трябваше да е 6.00.
Така започнах да пътувам. Помня, че тръгнах от летище София с един розов самолет и с един розов българо-английски разговорник, не дай си Боже, ако нещо стане. Но го оставих, мен не ме беше срам, много ми беше интересно, говорих си. Така започна всичко. Веднъж в годината се връщах в Хасково, за да си взема класа, защото трябваше да взимам всеки предмет.
Не завърших с 6.00, защото вторият ми чужд език в езиковата гимназия беше немски. Голяма грешка. Не беше моето. Имах четворка, но госпожа Петрова ми прости. И химията хич не ми вървеше, но по другото бях топ.
Когато на 13 заминаваш за Милано, какво си мисли 13-годишната Ивелина?
Нищо не си представях, защото не знаех светът какъв е. Аз бях ходила до София, но нямах никаква представа. Просто ми беше безкрайно интересно. Бях като гъба. Исках всичко да пипна, с всеки да си говоря, всяка история да чуя, всичко да науча. Интересни ми бяха документите, интересни ми бяха другите момичета, които бяха по-големи.
Виждах как друг свят се отваря пред мен и нямах очаквания. Бях абсолютно разтворена. Тръгнах и исках всичко да изживея, всичко да опитам. Нямах чувство за страх или предпазливост. Просто бях готова да грабя, да хвърча, да преживявам.
Готова за the glamorous life!
Той невинаги е толкова glamorous. Гламурът е като го гледаш по списанията. Но моделските апартаменти, в които живеехме, не бяха някакви mansion-и като по Netflix. Напротив. Спала съм къде ли не — в моделски апартаменти с още четири момичета в стая. В Токио например са буквално кутийки. Правиш една-две крачки и това е широчината, а вътре сте три момичета.
Но тези неща никога не са ме притеснявали. За мен не беше важно къде спя или какво ям. Исках да става нещо около мен. Исках нещо да се случва. Беше ми безкрайно любопитно и приятно.
Впоследствие започнах да харесвам и самата моделска кариера, но не ми беше фикс идея да ставам супермодел. По-скоро исках да пътувам, да работя, в един момент да стана самостоятелна. Всичко това ми беше безкрайно интересно. И създадох много приятелства. До ден днешен най-близките ми приятелки са от тези години.
За мен не е вярно това, че моделите — като в клишетата по филмите — си чупят токчетата и се саботират. На мен поне това не ми се е случвало. Беше страхотен период. Ако трябва в десет живота да се върна и да избера дали така да прекарам тийнейджърските си години — винаги ще избера това.
Кои модели те вдъхновяваха тогава?
Синди, Жизел, Адриана по едно време — много имена. Моделите от едно време, първите супермодели, винаги са ми били интересни, защото те създават професията „модел“.
И другото, което смятам, че много ми помогна тогава, е, че по това време в България бяха модерни тънките вежди, вафлите в косата, започваха ботокс, силикон и всякакви такива неща. Докато моята среда беше тотално обратната. При нас беше важно да си без грим, с чиста кожа, с чиста коса, да поддържаш фигурата си в някакви сантиметри, но да изглеждаш добре без добавки.
Момичетата с по-неправилни черти се смятаха за по-интересни, защото бяха по-нестандартни. Това много се ценеше. Докато тук се котираше изкуственото, при мен се котираше естественото — максимално естественото. И това да приемаш, дори да аплодираш несъвършенствата, които те правят уникален.
При мен например го има това, че двете ми очи са различни. На някои кадри изглеждам малко кривогледа. И тук в България, когато започнах да ставам по-разпознаваема, четях коментари от типа: „Коя е тази кривогледата? Какъв Vogue? Какви пет лева? Супер грозна.“ А на мен ми става смешно, защото мен са ме взимали на работа и са ми давали пари точно заради това несъвършенство — защото някой някъде го е намерил за красиво. Не можеш да ме обидиш, като ми кажеш това.
Имаше ли любими проекти, по които си работила?
Vogue ми е любим, няма как. Това беше мечта. Снимахме и една много готина кампания на Fendi в Дубай.
Но истината е, че най-големите кампании, които съм правила, тези с най-много пари, не винаги са ми най-любими. Има неща, за които може би никой няма да се сети, че са част от някакъв моден бизнес, но аз ги помня много по-силно. Например по едно време майчината ми агенция беше във Финландия и с тях много пътувах из Европа — Финландия, Естония. Снимали сме едиториал от три страници за някакво абсолютно незнайно списание, но ми е останал в сърцето като един от най-готините ми работни дни. Никога няма да го забравя.
Кои са качествата, които моделството изгради в теб?
Самостоятелност, дисциплина, усет към красотата. Тези години бяха тийнейджърските ми години, когато започваш да формираш вкус. Аз съм страшно благодарна, че имах възможност да видя най-различни неща и спрямо тях да сформирам свой личен вкус, който, разбира се, се променя постоянно.
Но моделството ми даде база за усещане за красота, стил и поведение. Нямах избор, освен да порасна много бързо, но през това време и да се забавлявам на максимум.
Имаше ли нещо, което моделството взе от теб?
Не знам. Аз много романтизирам този период в живота си. Може би, докато аз съм била някъде и съм работила, моите съученици са имали друг тип тийнейджърство, който със сигурност също е бил страхотен, просто различен. Но не мисля, че това е минус.
Единственото, което виждам като негатив в началните години на моделската ми кариера, е, че бях много объркана по отношение на тяло и мерки. За да работиш като модел, трябва да си в определени мерки. Моето тяло е такова, че ако си хапвам, аз се пълня — не съм от тези, които са клечици. А в тийнейджърските години точно започваш да ставаш по-пухкава, гърди, дупе — тялото се оформя. Само че на мен това не ми вършеше работа тогава.
Имаше няколко години, в които правих страшни глупости с диети, с рязко отслабване, неядене и така нататък. Това го намирам за грешка, абсолютно, защото и до ден днешен влияе на някакви женски хормони и други неща. Отдавна не правя тези неща, разбира се. Това е може би най-големият негатив.
Индустрията не се интересува много от това как се чувстваш. Важно е да си в мерките. Разбира се, не трябва да се стига до крайности. Има проблем и в това, че аз съм 1.85, друго момиче е 1.78, но от нас се търсят едни и същи мерки. Това не е честно, защото защо и аз трябва да имам ханш 90 като нея? Но това е изискването на модната индустрия.
Знам, че има нездравословни практики. Аз съм ги виждала, живяла съм ги, знам как се държат определени хора. Но тук отново е много важно да имаш хора около себе си, които знаят как да те подкрепят. Аз съм плакала, крещяла съм, какво ли не съм правила, но имах късмет около мен да има по-големи момичета, съквартирантки, които в правилния момент да ми обяснят как всъщност стоят нещата, какво е добре да се направи и как може да се направи. Не всеки, за съжаление, има този късмет и тогава проблемите стигат до крайност.
Подготвям материал, свързан със „Сексът и градът“ и така наречените modelizers — мъже, които сякаш събират жени със статут „модел“, за да си вдигнат собствения статут. Кога погледът към една жена е възхищение и кога става опит за превръщането ѝ в обект?
Ако сме откровени, смятам, че нещата вървят ръка за ръка. Няма какво да се лъжем. Когато видиш един красив човек, независимо дали е жена или мъж, няма как да не реагираш. Ти го разглеждаш като обект, преди да го познаваш. Просто виждаш красив човек, който създава у теб емоция — възхищение, страст, възбуда, каквото и да е.
После идва другото. Едно е да гледаш, друго е да правиш неща, които не са ОК. Там според мен е границата. Границата е тънка, но доколкото е уважително към отсрещния човек, независимо от пола, е напълно нормално. Ние сме хора, виждаме с очите си и това създава емоция. Но пак казвам — има граници.
Имам чувството, че в днешно време, ако погледнеш някого по-продължително или изразиш възхищение, не знаеш дали ще срещнеш стена.
Това е друг проблем. Аз съм много за границите, но в същия момент гледам сегашните тийнейджъри и те нямат усещане за свалка, ако щеш. Не знаят как да общуват. Всичко е онлайн и много си личи, когато няма живо общуване.
Спомням си, когато бях тийнейджърка и пътувах, постоянно някой идваше, заговаряше те, случваше се нещо. Дори да не се случи нищо, мъжете бяха смели. Ако го отрежеш — ще го отрежеш, няма проблем. Докато сега всеки гледа лошо, всеки е много тежък. Другият се притеснява да не каже нещо, защото може да бъде осъден. И така се губи спонтанността.
Хората имаме нужда от емоция. А емоцията се създава, когато общуваме.
Явно app-овете са част от адаптацията към времето, в което живеем. Не знам. На мен много ми липсва живото общуване. Много ми е носталгично. Аз много обичам да наблюдавам хората. Понякога сядам на пейка и ми е хубаво да ги гледам и да си въобразявам някакви истории за всеки.
Като Кари Брадшоу?
Да! Като изляза някъде по заведение, понякога ми става мъчно. Гледаш жените — те седят, гледат така, че направо погледът им и мен ме стресира. Представям си, ако съм мъж, да отида да заговоря някоя. Това всъщност няма значение дали говорим за мъж-жена, мъж-мъж, жена-жена. Има тенденция на отдалечаване от най-елементарните комуникационни умения. Това е времето, в което живеем.
Когато една жена е красива, мислиш ли, че на хората им е по-трудно да я възприемат като сложна, умна, чувствителна, ранима?
Много често са ми задавали този въпрос — дали това, че си красива, ти помага или ти пречи. За едни хора съм красива, за други не съм, но в общия случай, чувствайки се като красива жена, до ден днешен не мога да кажа категорично. По-скоро със сигурност повече ми е помагало, особено ако трябва нещо да се свърши с мъже.
Но е имало моменти, особено когато завърших образованието си в Лондон и започнах да работя по специалността си, в които малко не ме приемаха насериозно. Бях свикнала по-лесно да ми се отварят врати, точно защото съм модел, защото съм красива, защото съм с дълги крака. Но когато започнах да работя и трябваше да използвам друг похват, а не красотата си, беше малко по-трудно, докато някой ме вземе насериозно.
Но пак се доказваш. Поработваш малко повече, за да се види, че не е само обвивка. И в момента, в който хората свикнат, че можеш да правиш X, Y, Z неща, това отново става плюс.
Какво би искала хората да разбират по-добре за жените, които работят с красотата си?
Може би, че почти сто процента от тях имат много други качества и интереси извън това, което се показва. Спомням си мои колежки модели — едната учеше медицина, представи си. Медицина, докато работеше и пътуваше. Друга говореше шест езика.
Това са неща, които никога няма да предположиш, когато видиш едно момиче на afterparty, след като е ходило примерно на Rick Owens и е отваряло шоу. Виждаш я на afterparty-то и си казваш: „Е, тази мацка е мега яка, забавлява се с къса рокля.“ Но в същото време тя прави още 15 хиляди неща.
Като цяло жените — не само моделите и хората в социалните мрежи — сме много комплексни същества и можем да multitask-ваме много повече. Жените особено са велики същества. Повечето правят по един трилион неща едновременно и имат много интересни интереси.
Затова съветвам по-скоро да задаваме повече въпроси, да комуникираме повече, за да стигнем до вътрешността на тези хора. Обикновено там е още по-красиво и още по-интересно от фасадата, която виждаме.
Как си представяш професионалния си път след раждането?
Представям си, че съм една cool mom. Със сигурност ще отделям време на детенцето, но не мисля да спра да работя. Просто смятам да адаптирам работните си ангажименти спрямо нуждите на моето дете, докато то има повече нужда от мен.
Нямам търпение да му покажа моя свят. Ще му чета приказки с моя живот. По-нататък нямам търпение той, защото е той, момче е, да стане част от моя живот и от живота на Сашо.
Аз съм израснала в семейство, в което майка ми винаги е говорила с мен като с възрастен. Разбира се, държала се е с мен и като с дете, но винаги ме е включвала в нейните активности, в нейната работа, обяснявала ми е какво, защо и как. Смятам да последвам нейния пример и да въведем новото човече в нашите животи. Ако нещо му стане интересно или по някакъв начин го насочи към неговия път — страхотно. Ако ли пък му е скучно, ще му намерим други занимания.
Какво искаш синът ти да знае за красотата?
Искам да има усет за нея. Не смятам, че мога да кажа: „Искам да знае това.“ Красотата не е наука. Искам да има усет за красотата и да я оценява по правилния начин — не само женската красота, а цялата красота на света.
На по-късен етап ми е много интересно как ще го възпитаме, какъв пример ще му дадем със Сашо за партньорските отношения и за всичко останало. Но да — искам да създам в него чувство и усет за красота.
Ако трябва с една дума да опишеш този етап от живота си в момента, коя би била тя?
Увеселителен парк.
Безкрайно цветно е, има много играчки, въртележки, колички, блъскаме се, падаме, ставаме. Много е цветно, отвсякъде нещо блести, нещо се случва, busy е, но пак е мега яко. Аз съм дете в увеселителен парк.
Край на разговора.