Корсетът някога е бил скрит под дрехата. Стягал е тялото, променял е силуета и го е приближавал към представата на съответната епоха за съвършенство.

Днес корсетът отново е видим. Носи се върху тениски и ризи, появява се на червения килим, в музикалните видеоклипове и в ежедневния стил. Но съществува и друга негова версия — невидима, дигитална и значително по-трудна за сваляне.

Това е образът, който изграждаме в социалните мрежи.

В него подбираме снимките, ъглите, телата, дрехите, местата и историите, чрез които искаме да бъдем видяни. Оформяме не само външността, но и представата за начина си на живот, социалния си статус и възможностите си. Ако старият корсет е държал тялото в определен силует, новият държи публичната ни самоличност.

Стоян Димитров познава и двете страни на образа. От близо 25 години той работи като моден дизайнер, а извън модата рисува тела, лица и фигури, които често оставя умишлено незавършени. В професионалната си работа за AVIN Boutique следва разпознаваема линия, a в изкуството търси онова, което остава извън нея.

Разговаряме за първите му опити с платовете на баба си, за двойката по математика, която получава съвсем умишлено, за повторенията в модата, телата, които индустрията вижда и пропуска, естествената красота, Сексът и градът, modelizers, самотата зад публичния образ и корсета като новото бижу.

Но най-вече разговаряме за това какво се случва, когато най-накрая го свалим.

Разговорът е редактиран и съкратен за яснота и дължина.

Гледайте целия видеоразговор

В пълния разговор за The Wonder Mag Стоян Димитров говори за модата, красотата, корсетите, социалните мрежи, изкуството и онова, което остава, когато свалим филтрите.

Дрехата като език

Кога разбра, че модата е езикът, чрез който искаш да говориш?

Обикновено хората казват, че нещо е станало случайно, но истината е, че при мен нищо не беше случайно.

Аз съм от поколението на 70-те години. Когато бяхме в пети, шести и седми клас, имахме часове по трудово обучение с няколко различни специалности. Едната беше текстил. Тогава разбрах, че това ме вълнува.

Всички останали неща — механика, техника, дърводелство — не ме интересуваха. Даже малко ме плашеха. При текстила беше различно. Не осъзнавах, че това ще бъде пътят ми, и не го планирах като професия, но ми беше страшно интересно.

Тогава започнах и да унищожавам платовете на баба ми. Тя имаше много материали, останали от сватби, кръщенета и други семейни събирания. По онова време хората са подарявали платове, защото не е имало толкова магазини, и те са се съхранявали с години. С тях направих първите си опити.

Три-четири години по-късно вече знаех, че това ще бъде моят път и че искам да уча точно това.

И тогава съвсем умишлено си изкарваш двойка по математика?

Да. Правех се, че се упражнявам, че уча и че разбирам математика. Отидох на изпита и знаех, че няма да направя кой знае какво. Не беше точно двойка, беше 2,50, но то е почти същото.

Изобщо не ме притесни. След изпита по рисуване бях абсолютно щастлив, защото знаех, че оценката ще ми бъде достатъчна, за да вляза в специалността, която исках — конструиране и моделиране на облекло в Стара Загора.

Бях приет на трето място. В специалността приемаха само шест момчета от цялата Старозагорска област и двадесет момичета. Чувствах се адски щастлив, защото бях постигнал целта си.

Оттам нататък пътят сякаш тръгна сам. Отвори се вратата и аз продължих по пътеката, по която вървя и до днес.

Как започна професионалният ти път?

В началото на 2000-те влязох в магазин, защото търсех плат. Там се запознах със собственичката на модния бранд AVIN, в който по-късно започнах работа. Заговорихме се — откъде познавам материите, какво разбирам от тях и какво уча.

По същото време те организираха национален конкурс „Млад дизайнер“. За онази година кандидатите вече бяха избрани и си казах, че ще участвам следващата.

Мина една година и почти по същото време отново се оказах в Стара Загора. Разбрах, че конкурсът е започнал, включих се и спечелих награда. Трябваше да създадем няколко модела, а част от участниците получиха възможност да направят още, за да се оформи малка колекция.

Точно тогава трябваше да вляза в казармата и цялата церемония се проведе без мен. Чух по телефона, че съм спечелил, и бях изключително щастлив.

След като се уволних, направихме среща и се разбрахме, че сме един за друг. Така вече близо 25 години съм част от този екип.

Защо модата винаги се връща

Когато погледнеш работата си сега, виждаш ли теми и силуети, които се повтарят?

Повторяемост има и тя е неизбежна. Още когато учех дизайн, говорехме за повтарянето на определени силуети, линии, цветове и тенденции.

След толкова години работа разбирам, че модата наистина се движи на цикли. Всичко обаче преминава през призмата на настоящето. Когато нещо, което познавам от моето време, се появи отново, материите вече са други. Височината на талията, кройката, структурата и начинът, по който се носи дрехата, също са различни.

Но винаги има препратка към миналото — независимо дали към нещо отпреди десет, двадесет или повече години.

В крайна сметка дрехите вече са измислени. Имаме панталон, пола, риза, палто. Не можеш да създадеш напълно ново наименование на дреха, но можеш да направиш нова конструкция, да добавиш елемент, да смесиш стилове.

Можеш да вкараш нещо от бельото в ежедневното облекло или елемент от връхната дреха в спортния стил. Неща, които на пръв поглед изглеждат несъвместими, могат да бъдат пречупени през погледа на дизайнера и да станат приложими.

Днес има огромна свобода в начина, по който смесваме дрехи и изграждаме личния си стил. Преди стиловете са били налагани по-категорично от определен дизайнер, марка или епоха. Сега можеш да съчетаеш препратка към хипи или рейв модата с голямата класика и със спортния стил.

Въпросът е всичко да бъде добре смесено и добре поднесено.

Тялото, материята и силуетът

Когато започваш една дреха, кое идва първо — тялото, материята, силуетът или движението?

Много е относително. Когато работиш за бранд, понякога водещ е моделът, който ще представи конкретната колекция. Тогава създаваш дрехата спрямо него.

Моделът трябва да предаде настроението и усещането на дрехата. Трябва да се създаде химия между човека, който я носи, дизайна и екипа, за да бъде моделът представен добре.

В други моменти водеща е материята. Понякога вдъхновението идва от определен десен и той поставя началото на цялата колекция. Може да се превърне в централния елемент на линията.

Затова не мога да кажа, че едно нещо винаги е по-важно от друго. Всичко зависи от конкретната колекция и от историята, която искаме да разкажем.

Каква е функцията на дрехата за тялото — да го разкрива, да го защитава или да го трансформира?

Зависи за кой период говорим. Когато дрехите са били създавани първоначално, тяхната функция е била да защитават, предпазват и прикриват.

В днешно време функцията на дрехата е да ни представя.

Макар да звучи тривиално, по дрехите посрещат. Когато се запознаваме с някого, първото, което виждаме, е начинът, по който изглежда. Разбира се, не трябва да бъдем повърхностни и да изграждаме цялата си представа само от това. Следват разговорът и комуникацията.

Но живеем в динамично време, в което всичко трябва да се случи сега, ако може — още вчера. Интервюта за работа, презентации и различни събития са свързани с начина, по който изглеждаме, и с това какво казва външният ни вид на хората отсреща.

Дрехата ни представя. Значение има какво ще изберем и как ще го носим. Това е свързано и с настроението, темперамента, амбицията и енергията ни. Всички тези неща оформят цялостния образ.

Кои са първите елементи, които забелязваш в облеклото на един човек?

Никога не съм се замислял дали обръщам внимание на конкретен елемент. По-скоро забелязвам цялостното излъчване.

Не е важно само дали са съчетани правилно цветовете, блузата, панталонът, полата или роклята. Важно е как човекът се представя пред мен, както и аз се представям пред него.

Всеки има моменти, в които не е в най-добрата си форма. Но дори тогава дрехата може да помогне да прикрие спад в настроението или кондицията.

Казват, че малката черна рокля решава всичко. Решава го — ако знаеш коя малка черна рокля да избереш и с какво да я съчетаеш.

Но за мен най-важно остава излъчването.

Кое тяло вижда модата

Има ли тяло, което модата все още предпочита, и такова, което продължава да игнорира?

В глобален мащаб вече няма толкова строги ограничения. В рекламата, телевизията, киното, музиката и модния бизнес виждаме много по-различни фигури.

Появяват се хора на различна възраст, с различни форми, цвят на кожата, етнос и пол. Не се търси единствено онзи стар, познат и строго определен тип тяло с мерки 90–60–90.

От друга страна, тук, в Източна Европа и конкретно в България, все още робуваме на известна идеализация на образа. Тя се поддържа и от различните приложения, които използваме.

Питаме се коя снимка е най-подходяща, защо устните ни не са по-сочни, защо бюстът не е по-голям, а при мъжете — защо тялото не е достатъчно оформено.

Приложенията ни дават възможност да постигнем тази идеалност и вече почти всеки ги управлява толкова лесно, колкото управлява автомобила си.

В България постепенно се отдалечаваме от това, но все още вярваме много силно в живота, който представяме в социалните мрежи.

Виждаш ли завръщане към по-естествената красота?

Да. Най-лесно може да се забележи в рекламите. Все по-често те поставят акцент върху естественото — без големи корекции, без непременно да се търси идеалната фигура или съвършеното лице, понякога дори без грим.

До България тези неща често достигат една, две, три или пет години по-късно.

Тук все още живее спокойно мисленето как да станем по-съвършени и какво още да коригираме. Външният вид често ни е по-важен от стойността, която носим. Продаваме се повече като външност, отколкото като знания.

Но вярвам в новото поколение. За много от младите хора е важно да бъдат истински и да бъдат това, което са. Напомнят ми на моето поколение — поколение на бунтари, но в добрия смисъл на думата. Хора, които искат да преследват целите си и да постигат амбициите си, без да пречат на другите.

Когато красотата се превърне в статус

Когато днес търсим партньор, търсим ли и определена идея за физическо съвършенство?

Ако говорим за България, идеалната фигура и идеалният човек продължават да бъдат много важни. Има завръщане към нормалността и към по-чистото, но е в по-малък процент.

Повечето хора продължават да гледат перфектната фигура, тена, косата, ръцете, социалния статус и възможностите. Ако притежаваш всичко това, се превръщаш в „идеалната хапка“.

Проблемът е, че когато отхапеш от тази хапка, след време вече искаш по-голяма — човек с повече възможности, повече дадености и по-висок статус.

Така започваш да се състезаваш със самия себе си и да търсиш нещо все по-измислено. Накрая може да стигнеш до момент, в който нищо вече не ти е интересно.

Във втория епизод на Сексът и градът се появява думата „modelizer“ — мъж, който преследва модели не непременно заради самите жени, а заради статуса, който образът им му дава. Продължават ли красивите хора да бъдат третирани като обекти?

Да, и това няма скоро да приключи. Но не се отнася само до мъже, които преследват красиви жени. Има и мъже, които търсят идеална партньорка, която да им осигурява всичко необходимо, докато те просто бъдат красиви до нея. Има и жени, които търсят същото чрез партньора си.

Тези модели продължават да живеят в България.

Когато някой вече е вкусил от този начин на живот и е превърнал определени неща в свои ценности, много трудно се връща към по-нормален ритъм.

Но може да дойде момент на недостиг — на емоции, любов, отношение и разбиране. Тогава животът дава голямата плесница и човек може би разбира как не трябва да живее.

Зад красивия и публичен образ много често има и страшно много самота. На тези хора им се диктува къде да се усмихнат, как да изглеждат, какво да направят и дори какво не могат да ядат, защото веднага ще се заговори за тях.

Затова понякога най-простите неща са най-необходими — някой просто да бъде до теб, една прегръдка или малка разходка. Тези моменти показват, че човекът не се е изгубил напълно, въпреки че му се налага да живее и работи в друг свят.

Модата и контролът над тялото

Къде е границата между естетиката и това да бъдем груби към тялото?

Тази граница понякога се прекрачва.

Създават се силуети, които са изключително неудобни, но са актуални. Това се случва най-често при жените, защото при дамската мода трансформациите могат да бъдат много по-големи.

Met Gala е сцена, на която можем да видим неудобството на модата в крайна форма. Наблюдаваме усмихнати и популярни личности, но съм убеден, че дълбоко в себе си много от тях изпитват сериозен дискомфорт от това, което носят.

Идеята обаче е представянето на тоалета. Колкото и да е неудобен, той трябва да бъде показан.

В последно време забелязвам и завръщане към елегантността — изчистване на пошлото и прекалено помпозното. Това е чудесно. По-добре човек да привлича внимание с елегантност, отколкото с нелепия си външен вид.

Помагат и персоналните стилисти — хора, които могат да насочат обикновения човек към неговия собствен стил. Когато намериш начин на обличане, в който се чувстваш комфортно, повдигаш глава и ставаш по-уверен.

Корсетът през 2026

Корсетите отново са навсякъде — под дрехите, върху тях, на червения килим и в ежедневния стил. Как гледаш на завръщането им?

Корсетът някога е бил бельо, което оформя фигурата под дрехата. Изкарването му на преден план днес е напълно нормално и не е нещо съвсем ново.

Извайването на фигурата може да бъде част от артистичността на определена личност. Виждаме го в музикалния и в модния свят. В ежедневието не присъства в същата степен, но вече съвсем спокойно може да бъде част от него.

За специални поводи корсетите се появяват във всевъзможни форми. За мен корсетът е новото бижу. Ако преди години акцентът е бил върху колиета, обеци и часовници, днес корсетът може да изпълнява тази функция.

Има и мъжки корсети, които придават по-екстравагантна визия.

Аз съм много „за“ корсетите. Те могат да подчертаят форма и да променят структурата и настроението на друга дреха. Корсет върху тениска или риза може да стои страхотно.

Можеш да приключиш работа с овърсайз риза и много бързо да промениш цялата си визия за вечерта, без да сменяш целия тоалет. Добавяш корсет и вече имаш парти визия.

Мисля, че ще продължим да ги виждаме и през 2027 година.

Ако корсетът някога е оформял физическото тяло, кой е неговият еквивалент през 2026?

Това е комбинация от социалните мрежи, филтрите и процедурите, но основното са социалните мрежи.

Много често си изграждаме представа за човека отсреща според това, което публикува. Правим бърза характеристика на социалния му статус, начина му на живот и възможностите му.

За мен социалните мрежи са основата на съвременния корсет.

След това идват цветовете и различните елементи — начинът, по който комуникираме и представяме себе си. Всеки може да създаде различна версия на своята история и да прикрие част от истината.

В социалните мрежи изграждаме структурата на корсета и оформяме фигурата, чрез която искаме да се представим. Не става въпрос само за това как другите искат да ни видят, а как ние искаме да бъдем видени.

Какво се случва, когато свалим този корсет?

Когато свалиш корсета, оставаш гол.

Под физическия корсет тялото е голо. Същото се случва и със социалните мрежи. Когато се разсъблечеш като личност и разкажеш какъв си в действителност, оставаш гол пред другия.

И ако хората, пред които си се разкрил, те приемат такъв, какъвто си, значи не си имал нужда от корсета. Било е излишно да изграждаш различна представа за себе си.

Камерата, дрехата и желанието

Когато тялото се гледа през камерата, кой има най-голямата власт — дизайнерът, моделът, клиентът, публиката или самата камера?

До известна степен отново стигаме до въпроса как ще бъдем погледнати отсреща. Това прави камерата много важна.

Говоря от личния си опит като дизайнер — онова, което искам да създам, невинаги ще бъде възприето по начина, по който съм си го представял.

Когато казваме „камерата“, всъщност поставяме зад нея хората. Те решават как ще разберат това, което съм направил. Те определят кое е голо, кое е вулгарно и кое е приемливо.

Какво прави една модна снимка успешна?

Много важна е симбиозата между модела, снимачния екип, дизайнера, стилиста и локацията. Всички елементи трябва да заработят заедно.

Кадърът трябва да бъде въздействащ. Трябва да ти говори, да те привлича или да те съблазнява.

Грубо казано, сексът продава. Но не става дума за буквалния сексуален акт. Става дума за апетитното излъчване и онова хищно привличане, чрез което снимката те кара да пожелаеш нещо.

Много често клиентът иска да бъде човекът, когото вижда на снимката. Вярва, че дрехата ще стои по същия начин и на него.

И колкото повече вярваш, че една дреха може да ти стои така, както на модела, толкова повече започваш да се трансформираш психически и емоционално.

Не е нужно да правиш корекции, за да изглеждаш като момичето на снимката, или да променяш цвета на косата си. Нужно е нагласата ти да се промени и да достигнеш нивото, на което искаш да бъдеш.

Това може да бъде надграждане на личността — стига да е в нормални граници, да не надскачаш себе си и да не се превръщаш в арогантен човек.

Тялото в изкуството

Освен моден дизайнер, ти си и артист. Как изобразяваш тялото в своето изкуство?

Много често рисувам образи и части от тела.

Имам картина с три женски фигури - “Трите грации”, които стоят в неестествени и неудобни пози. Исках зрителят да остане под напрежение и да почувства тяхното неудобство върху платното.

В други картини търся прикритата еротика — силует, фигура или детайл, който загатва определени форми. Често присъства око или част от лице, но почти никога цялото лице.

Загадката е важна.

Винаги стигам до момент, в който сякаш картината е почти завършена, но нарочно я оставям така. Ако я завърша докрай, ще съм приключил с нея и няма да имам следващата емоция. А на мен ми трябва следващата емоция.

Оставям пространство, в което зрителят или човекът, който притежава картината, да потърси себе си. Да поиска да разбере къде е краят и какво стои зад изображението.

Трудно ми е да обяснявам картините си, защото ги рисувам в емоционално състояние, а не по задание или предварително изготвен план.

Когато работя по поръчка, първо разговарям дълго с клиента. Опитвам се да усетя неговото настроение, живота му, преживяното и онова, което иска да му се случи в бъдеще.

След като го опозная, сядам да рисувам. В известен смисъл съм го разголил — но само аз знам каква голота съм видял и пресъздал.

Може ли изкуството да ни помогне да приемем телата си, вместо постоянно да ги възприемаме като проект за поправяне?

Може. Но от разговорите си с други колеги съм стигнал до мисълта, че ние, хората на изкуството, често сме хора с ниско самочувствие. Крием се зад това, което творим, и търсим себе си в произведенията.

Много често изобразяваме нещо, което обичаме, или онова, което първо забелязваме в другите.

При мен често това са очите, лицето или изражението на жена. Картините ми нерядко са тежки и тъжни.

Може би за първи път признавам толкова директно, че рисувам в трудни състояния — когато преживявам нещо много лично и ценно. Не е задължително да е загуба. Понякога може да бъде нещо красиво, което ме е впечатлило, но аз преживявам и тъжната му страна. Всяко нещо има две страни.

Хората на изкуството се разсъбличаме и разкриваме чрез музиката, картините, поезията, книгите и актьорската игра.

Имаме много личности в себе си и всяка от тях се опитва да излезе на преден план. За себе си мога да кажа, че чрез рисуването човек най-лесно може да разбере какъв съм по душа и какво живее в мен.

В модата има правила и филтри, които са необходими. Те оформят линията на бранда. Изкуството е мястото, където човек може да ме види без тези филтри.

Красотата няма възраст

Какво представлява красотата за теб и променя ли се възприятието ни към нея с възрастта?

Днес има изкривяване във възприемането на красотата. Говорихме за корекциите и за това как някои хора с много сериозни промени по себе си вярват, че са постигнали абсолютната красота. Това е тяхно право, но реалността невинаги е точно такава.

Красотата се намира в излъчването.

Колкото по-уверен е човек, колкото по-стабилно е самочувствието му и колкото по-отворени са погледът и душата му, толкова по-красив става.

За мен външната красота няма възраст.

Има млади хора, които заради ниско самочувствие, липса на контакти или постоянно потискане остават незабелязани. Това не означава, че не са красиви.

Когато пораснат и придобият повече увереност, излъчването им започва да се разгръща. Виждаме повече цветове от тях и изведнъж хората казват: „Колко красива жена“ или „Колко красив мъж“.

Този човек е бил красив и преди десет или двадесет години. Просто душата му е била по-затворена.

На модния подиум можем да видим жена на 60 и момиче на 18. Коя е по-красива? И двете са еднакво красиви. Просто имат различно излъчване.

Едната може да внушава строга елегантност, а другата — лека, младежка фриволност. И двете могат да бъдат изключително красиви.

Как се става дизайнер

Когато създаваш модели за бранд, остава ли място и за личната ти фантазия?

Разбира се. Всеки бранд има разпознаваема линия и това е напълно нормално. След толкова години моето мислене и линията на екипа са се доближили.

Представям си го като пътеки, които вървят една до друга. Понякога леко се разделят, после отново се събират. Това е напасване на линия, вкус и усещане за модерност.

Когато създаваме модел, всеки от нас вкарва част от себе си. Точно там се намира личната свобода — в детайла, който добавяш от себе си, без да разрушиш цялостния език на бранда.

Ако дрехите ти можеха да говорят, какво биха казали на новия си собственик?

Удобство, стил и излъчване.

Какъв съвет би дал на хората, които искат да се занимават с моден дизайн?

Преди всичко трябва истински да вярват, че го искат.

Това, че имаш възможност да купуваш скъпи дрехи или умееш да се обличаш, не те прави дизайнер.

Пътят е много дълъг и има много компоненти, които трябва да усвоиш и да започнеш да прилагаш ежедневно. Не е достатъчно да знаеш как да съчетаваш готови дрехи.

Трябва да знаеш как да ги конструираш, как да създадеш правилната форма и как да подбереш материалите, които са подходящи за конкретната дреха.

Това е широка и сложна професия с изключително много неща, които трябва да научиш. Най-важното е наистина да искаш да извървиш пътя.

Има хора, които тръгват много уверено, но бързо се отказват, когато разберат, че не знаят нищо отвъд купуването на готов продукт.

Това не те прави дизайнер.

Дизайнерът е човекът, който знае как да създаде и поднесе нещо така, че ти да го пожелаеш. Професията е много отговорна и пътят до нея е труден.

Понякога хора са ми казвали: „Какво толкова правиш — носиш една картинка, ушиват ти я и е готово.“

Не е така.

Зад една дреха стои много повече.

Гледайте целия разговор със Стоян Димитров в YouTube канала на The Wonder Mag.

Разговорът е част от юлската тема на The Wonder Mag: тялото, образът и иконата.

В самото начало на лятото намирам Ивелина Чоева-Кадиева в дома й. Крие се от жегите, между работни ангажименти е и мисли за августовска почивка. Навън сезонът все повече навлиза в онзи момент, в който слънцето става все по-ярко и всичко е изложено на показ — телата, дрехите, плановете, животът, който трябва да върви по план.

При Ивелина лятото на 2026 година е и нов етап.

След повече от десетилетие като професионален модел — пътувания, снимки, кампании, Vogue, Fendi и свят, в който тялото често е разглеждано като силует и образ, днес за нея тялото носи нов живот и се променя.

Разговорът ни е част от юлската тема на The Wonder Mag — тялото, образът и иконата — и може би един от най-важните уроци, които ще чуете и прочетете, е, че най-големите промени започват тогава когато спрем само да гледаме тялото и започнем да го слушаме.

Разговорът е редактиран за яснота и дължина.

В какъв етап от бременността си в момента — повече спокойствие, нетърпение или режим „подготовка“?

Спокойна съм, да ти кажа. Доста чил съм. Не са ме ударили хормоните, май. Не знам — Сашо трябва да го питаме. Но аз смятам, че съм си супер. Спокойно ми е, леко ми е все още. Работя си, не съм променила по някакъв начин ежедневието си. Добре съм. Не мога да се оплача.

Успяваш ли да съчетаеш професионалните ангажименти с бременността?

Засега успявам. Чукам на дърво, чувствам се добре и смятам, докато се чувствам така, да си правя нещата, които обичам. Разбира се, една идея съм дала задна — няма как, особено в момента с тези жеги. Това най-много ме изморява.

Но като цяло съм добре и докато съм добре, искам да правя нещата, които обичам, защото реално аз много си обичам работата — и трите ми работи. Приятно ми е.

Не си представям да легна и нищо да не правя, освен ако, не дай Боже, няма някаква причина. Не знам какво ще правя, ако нищо не правя. Някак си не си го представям.

Малката Катерина сигурно също се подготвя да бъде кака. Как го преживява?

Тя е най-щастлива от всички. Ние всички сме много щастливи, но тя е страшно развълнувана. Много се радва, няма търпение. Много е сладко да я гледаш толкова превъзбудена и съм сигурна, че ще бъде най-добрата кака.

Аз сигурно над 50 пъти гледах монтажа на видеото, в което тя чете посланието към бебето, и всеки път, когато тя започне да чете, се вълнувам. Даже сега като се сещам, пак се вълнувам. Въобще не го очаквахме.

Децата са най-искрените същества. Тя е толкова осъзната за годините си и в същото време е толкова мила и добра — не само към нас, хората, които обича, и семейството си, но и към света. Изразява любовта си и емоциите си, което е страхотно.

В интервю със Сашо споделихте, че пътят към бременността не е бил съвсем лек и че стресът е имал голямо влияние. Какво най-много ти тежеше?

Стресът беше свързан отново с многото работа, колкото и да си обичаме работата. И съм изключително благодарна — не искам тук да прозвучи, че се оплаквам, че работя. Напротив, обожавам работата си. Обожавам и стреса около нея — малко е като Стокхолмски синдром, защото той е част от цялото преживяване.

Но ние и двамата сме яхнали вълната, както се казва, и сме на сто места. Просто имаше много стрес около всичко това. Винаги съм си представяла, че ще стане бързо. Или че просто ще стане, без толкова да го планираш.

А аз съм човек на планирането. При мен всичко е в тефтера. Всичко е записано. И когато нещо по списък не върви, започвам да изтръпвам.

Мислех, че това също ще бъде едно от нещата в тефтера ми. Но го приемам като урок от съдбата и като житейски урок — че не мога да контролирам всичко. И в момента, в който някак си пуснах контрола, то се случи. Може би трябваше да науча този урок.

А как пусна контрола? Какво се промени?

Аз не се събудих една сутрин и не казах: „Ох, пускам контрола, научих си урока.“ Не. Просто в един момент дойде безпомощността на положението.

В същото време знам, че има жени и семейства, които преминават през това много по-дълго от нас — пет, шест, седем, осем години. При нас нямаше и две. Но все пак всеки си гледа в неговата паничка. За всеки неговият проблем е най-големият и най-тежкият.

В един момент ми писна да се притеснявам и си казах: „Хубаво, като не стане — не стане.“ Не можех повече. Бях се изморила.

Всички ми повтаряха: „Успокой се, ще стане, когато се успокоиш.“ От майка ми до приятелки, които са минали през това, до лекари. А аз си казвах: „Как да се успокоя? Вие луди ли сте? Как да не го мисля?“ Накрая се оказаха прави, но трябваше да стигна до това по по-трудния начин.

Въпреки всичко спокойствието е много, много важно в такива моменти.

Когато говорим за бременност, често се говори за нея като нещо красиво и естествено, а много по-малко за страховете, чакането и напрежението. Защо според теб това все още е трудно за говорене?

Честно казано, тук съм на различнo мнениe, защото в средата, в която аз се намирам, около мен всички говорят. Няма филтри. Мъже, жени — всички можем да седнем с приятелския ни кръг и да говорим. Не мисля, че има някой, с когото не сме говорили по темата или не сме споделили.

Но има един момент, в който, колкото и да споделяш с някого — дори с мъжа ми, който е с мен в това — започваш да се чувстваш самотно. Защото все пак чакаш нещо да стане в теб. Не казвам, че всичко зависи само от нас, жените, но има този момент на самота.

Всички ти казват: „Не се притеснявай, с теб сме. Дали ще стане или не, по един или друг начин ще стане.“ Но ти си знаеш какво ти е. Няма как човекът отсреща да знае точно как се чувстваш. И слава Богу, защото не е нужно всички да изпитваме негативните емоции. Но подкрепата е много важна.

Ако има семейства или жени, които не срещат тази подкрепа, това със сигурност е проблем. Дори при мен, където не беше тежък случай, аз малко се бях филмирала повече, отколкото трябва. Започнах да психясвам. Всяка сутрин мислех само за това. Това ми влияеше на работата, на отношенията ми с хората. Мозъкът ми беше зает да мисли само и единствено за това.

Аз имах support group. Моята среда не е неподкрепяща. Говори се. Имах абсолютно всички неща около мен, които са ми нужни, за да се чувствам добре и да преодолея някакви емоционални състояния. Не мога да си представя какво би било, ако го нямах.

Затова е важно — дали си приятел на някого, дали си партньор, дали си роднина — да подкрепяш жената в такива моменти. Психически не е лесно. От една страна искаш да създадеш живот, от друга се притесняваш дали си в най-добрата си форма да го направиш, дали ще можеш да дадеш това, което трябва, защо не става, какво става, хормони, какво ли още не.

Подкрепата е много, много важна. Да не кажа най-важното. Защото най-важното е да се успокоиш, но няма как да се успокоиш, ако нямаш подкрепата, която да те накара да се чувстваш сигурна.

Как в момента бременността влияе на професията ти като жена, чиято работа е свързана с външния вид?

Няма да те лъжа. Аз съм с 10–12 години стаж като професионален модел. Бях активен модел, на всеки три месеца пътувах. Това е огромна част от моя живот. И съм свикнала да се старая да изглеждам по определен начин.

Сега тялото ми започва да се променя, което е нормално. Гледам да гледам позитивно на себе си. Но тук честно казано и Сашо много ми помага, защото няма да те лъжа — има моменти, в които се чувствам несигурна.

Нормални са тези неща. Аз осъзнавам, че са нормални, но просто са нови за мен. Постоянно го питам: „Много ли съм надебеляла? Това нормално ли е?“ Според мен подкрепата на партньора е много важна. Да видиш, че в неговите очи, въпреки че си различна, той пак те харесва и обича, дава сигурност и спокойствие.

Старая се да гледам позитивно на това. В крайна сметка около мен има много примери на майки, които след бременността тренират, хранят се както обикновено и дори изглеждат по-добре от преди. Всичките ми приятелки, които са родили, са богини. Така че очаквам същия ефект и започвам да събирам tips and tricks.

От друга страна, това са едни девет месеца, в които тялото ти създава живот. Това е изключително красиво и интересно. Няма какво да си говорим — женският организъм е абсолютна магия. Аз до ден днешен си казвам: „Знам, че съм бременна, но как вътре в мен живее друг човек?“ Много странно, но много интересно.

Какво би искала всяка жена по време на бременност да си позволи — без натиск, без напрежение, без стремеж към перфекционизъм?

Да слуша тялото си. Много е повтаряно, но аз вече разбирам защо се повтаря. Когато забременях, всеки започна да ми дава страшно много акъл — с най-добри чувства, разбира се. Но при всяка жена бременността е различна. Тялото реагира различно. Не всеки съвет, колкото и да е добронамерен, ще работи за теб.

Затова е важно да се абстрахираш от целия външен шум около теб. Колкото и да е с добри намерения, то е много шум.

Да си позволиш да чуеш тялото си — какво иска. Дали иска да полегне, дали иска да ходи, дали иска лимон със сол, дали може кафе, дали не може кафе. Разбира се, има някакви граници, но трябва да го чуеш. Да си позволиш да го чуеш.

Защото пак — от control freak, каквито сме повечето, държим контрола и вървим по списък: трябва да правя това, това, това. Но когато вървиш само по списък, не чуваш какво ти казва вътрешното ти аз. И по този начин не правиш най-доброто за себе си или за детето. Напротив.

Много хора са отдалечени от телата си. И сякаш най-трудните неща станаха най-простите, които трябва да ни идват естествено. Отдалечихме се от себе си и сега трябва да работим два пъти повече, за да направим най-елементарните неща за нашето тяло и за вътрешното ни усещане. Трябва да се адаптираме към времето, в което живеем.

Да се върнем към началото ти като модел. Къде започна всичко?

Започнах с моделството, защото много ми беше скучно в Хасково. Аз съм от Хасково и винаги съм стърчала над всички. Бях много висока, откакто се помня. Винаги ме слагаха най-отзад на снимките, най-отзад на танцовите формации, защото бях най-висока.

Една приятелка на майка ми — бях на около 12 — каза: „Абе, защо не запишеш Ивето модел? Тя има стойка, хубава е, висока е.“ Майка ми беше много строг родител. Аз учех, трябваше да съм отличничка, ходех на олимпиади по математика, по английски — фокусът беше насочен другаде.

Но когато приятелката на майка ми каза за моделството, аз започнах да ровя, да търся, да разбера какво правят моделите, къде ходят да се снимат. Разбрах, че моделската кариера започва много рано и аз бях горе-долу на годините, когато можеш да започнеш. Светна ми лампичката, че това е страхотен начин да разнообразя живота си.

И започнах: „Мамо, моля те, моля те, моля те.“ Това беше в Хасково, нямаше агенции, всичко беше в София. Накрая с триста зора майка ми каза: „Добре, отиваме.“ Тя гледаше супер недоверчиво всички в агенцията, защото се сещаш — 90-те години, какви слухове имаше, какви неща се говореха.

В агенцията ме измериха, направиха ми полароидни снимки — това са снимки на бяла стена, с черен топ и черни дънки, за да може клиентът да те види без грим, без нищо. След една седмица ми звъннаха и казаха, че имам предложение за договор и да заминавам за Милано.

Аз бях: „Ето! Боговете, звездите, това е.“ Не можех да повярвам. Бях на 13.

Как майка ти те пусна сама на 13?

Като си помисля от нейна гледна точка как ме е пуснала — не знам. Благодаря ѝ. Но трябваше да мина на самостоятелна форма на обучение, защото след това дойдоха още договори. Трябваше да замина за Азия, после пак Европа, Щатите. Но успехът не трябваше да пада. Трябваше да е 6.00.

Така започнах да пътувам. Помня, че тръгнах от летище София с един розов самолет и с един розов българо-английски разговорник, не дай си Боже, ако нещо стане. Но го оставих, мен не ме беше срам, много ми беше интересно, говорих си. Така започна всичко. Веднъж в годината се връщах в Хасково, за да си взема класа, защото трябваше да взимам всеки предмет.

Не завърших с 6.00, защото вторият ми чужд език в езиковата гимназия беше немски. Голяма грешка. Не беше моето. Имах четворка, но госпожа Петрова ми прости. И химията хич не ми вървеше, но по другото бях топ.

Когато на 13 заминаваш за Милано, какво си мисли 13-годишната Ивелина?

Нищо не си представях, защото не знаех светът какъв е. Аз бях ходила до София, но нямах никаква представа. Просто ми беше безкрайно интересно. Бях като гъба. Исках всичко да пипна, с всеки да си говоря, всяка история да чуя, всичко да науча. Интересни ми бяха документите, интересни ми бяха другите момичета, които бяха по-големи.

Виждах как друг свят се отваря пред мен и нямах очаквания. Бях абсолютно разтворена. Тръгнах и исках всичко да изживея, всичко да опитам. Нямах чувство за страх или предпазливост. Просто бях готова да грабя, да хвърча, да преживявам.

Готова за the glamorous life!

Той невинаги е толкова glamorous. Гламурът е като го гледаш по списанията. Но моделските апартаменти, в които живеехме, не бяха някакви mansion-и като по Netflix. Напротив. Спала съм къде ли не — в моделски апартаменти с още четири момичета в стая. В Токио например са буквално кутийки. Правиш една-две крачки и това е широчината, а вътре сте три момичета.

Но тези неща никога не са ме притеснявали. За мен не беше важно къде спя или какво ям. Исках да става нещо около мен. Исках нещо да се случва. Беше ми безкрайно любопитно и приятно.

Впоследствие започнах да харесвам и самата моделска кариера, но не ми беше фикс идея да ставам супермодел. По-скоро исках да пътувам, да работя, в един момент да стана самостоятелна. Всичко това ми беше безкрайно интересно. И създадох много приятелства. До ден днешен най-близките ми приятелки са от тези години.

За мен не е вярно това, че моделите — като в клишетата по филмите — си чупят токчетата и се саботират. На мен поне това не ми се е случвало. Беше страхотен период. Ако трябва в десет живота да се върна и да избера дали така да прекарам тийнейджърските си години — винаги ще избера това.

Кои модели те вдъхновяваха тогава?

Синди, Жизел, Адриана по едно време — много имена. Моделите от едно време, първите супермодели, винаги са ми били интересни, защото те създават професията „модел“.

И другото, което смятам, че много ми помогна тогава, е, че по това време в България бяха модерни тънките вежди, вафлите в косата, започваха ботокс, силикон и всякакви такива неща. Докато моята среда беше тотално обратната. При нас беше важно да си без грим, с чиста кожа, с чиста коса, да поддържаш фигурата си в някакви сантиметри, но да изглеждаш добре без добавки.

Момичетата с по-неправилни черти се смятаха за по-интересни, защото бяха по-нестандартни. Това много се ценеше. Докато тук се котираше изкуственото, при мен се котираше естественото — максимално естественото. И това да приемаш, дори да аплодираш несъвършенствата, които те правят уникален.

При мен например го има това, че двете ми очи са различни. На някои кадри изглеждам малко кривогледа. И тук в България, когато започнах да ставам по-разпознаваема, четях коментари от типа: „Коя е тази кривогледата? Какъв Vogue? Какви пет лева? Супер грозна.“ А на мен ми става смешно, защото мен са ме взимали на работа и са ми давали пари точно заради това несъвършенство — защото някой някъде го е намерил за красиво. Не можеш да ме обидиш, като ми кажеш това.

Имаше ли любими проекти, по които си работила?

Vogue ми е любим, няма как. Това беше мечта. Снимахме и една много готина кампания на Fendi в Дубай.

Но истината е, че най-големите кампании, които съм правила, тези с най-много пари, не винаги са ми най-любими. Има неща, за които може би никой няма да се сети, че са част от някакъв моден бизнес, но аз ги помня много по-силно. Например по едно време майчината ми агенция беше във Финландия и с тях много пътувах из Европа — Финландия, Естония. Снимали сме едиториал от три страници за някакво абсолютно незнайно списание, но ми е останал в сърцето като един от най-готините ми работни дни. Никога няма да го забравя.

Кои са качествата, които моделството изгради в теб?

Самостоятелност, дисциплина, усет към красотата. Тези години бяха тийнейджърските ми години, когато започваш да формираш вкус. Аз съм страшно благодарна, че имах възможност да видя най-различни неща и спрямо тях да сформирам свой личен вкус, който, разбира се, се променя постоянно.

Но моделството ми даде база за усещане за красота, стил и поведение. Нямах избор, освен да порасна много бързо, но през това време и да се забавлявам на максимум.

Имаше ли нещо, което моделството взе от теб?

Не знам. Аз много романтизирам този период в живота си. Може би, докато аз съм била някъде и съм работила, моите съученици са имали друг тип тийнейджърство, който със сигурност също е бил страхотен, просто различен. Но не мисля, че това е минус.

Единственото, което виждам като негатив в началните години на моделската ми кариера, е, че бях много объркана по отношение на тяло и мерки. За да работиш като модел, трябва да си в определени мерки. Моето тяло е такова, че ако си хапвам, аз се пълня — не съм от тези, които са клечици. А в тийнейджърските години точно започваш да ставаш по-пухкава, гърди, дупе — тялото се оформя. Само че на мен това не ми вършеше работа тогава.

Имаше няколко години, в които правих страшни глупости с диети, с рязко отслабване, неядене и така нататък. Това го намирам за грешка, абсолютно, защото и до ден днешен влияе на някакви женски хормони и други неща. Отдавна не правя тези неща, разбира се. Това е може би най-големият негатив.

Индустрията не се интересува много от това как се чувстваш. Важно е да си в мерките. Разбира се, не трябва да се стига до крайности. Има проблем и в това, че аз съм 1.85, друго момиче е 1.78, но от нас се търсят едни и същи мерки. Това не е честно, защото защо и аз трябва да имам ханш 90 като нея? Но това е изискването на модната индустрия.

Знам, че има нездравословни практики. Аз съм ги виждала, живяла съм ги, знам как се държат определени хора. Но тук отново е много важно да имаш хора около себе си, които знаят как да те подкрепят. Аз съм плакала, крещяла съм, какво ли не съм правила, но имах късмет около мен да има по-големи момичета, съквартирантки, които в правилния момент да ми обяснят как всъщност стоят нещата, какво е добре да се направи и как може да се направи. Не всеки, за съжаление, има този късмет и тогава проблемите стигат до крайност.

Подготвям материал, свързан със „Сексът и градът“ и така наречените modelizers — мъже, които сякаш събират жени със статут „модел“, за да си вдигнат собствения статут. Кога погледът към една жена е възхищение и кога става опит за превръщането ѝ в обект?

Ако сме откровени, смятам, че нещата вървят ръка за ръка. Няма какво да се лъжем. Когато видиш един красив човек, независимо дали е жена или мъж, няма как да не реагираш. Ти го разглеждаш като обект, преди да го познаваш. Просто виждаш красив човек, който създава у теб емоция — възхищение, страст, възбуда, каквото и да е.

После идва другото. Едно е да гледаш, друго е да правиш неща, които не са ОК. Там според мен е границата. Границата е тънка, но доколкото е уважително към отсрещния човек, независимо от пола, е напълно нормално. Ние сме хора, виждаме с очите си и това създава емоция. Но пак казвам — има граници.

Имам чувството, че в днешно време, ако погледнеш някого по-продължително или изразиш възхищение, не знаеш дали ще срещнеш стена.

Това е друг проблем. Аз съм много за границите, но в същия момент гледам сегашните тийнейджъри и те нямат усещане за свалка, ако щеш. Не знаят как да общуват. Всичко е онлайн и много си личи, когато няма живо общуване.

Спомням си, когато бях тийнейджърка и пътувах, постоянно някой идваше, заговаряше те, случваше се нещо. Дори да не се случи нищо, мъжете бяха смели. Ако го отрежеш — ще го отрежеш, няма проблем. Докато сега всеки гледа лошо, всеки е много тежък. Другият се притеснява да не каже нещо, защото може да бъде осъден. И така се губи спонтанността.

Хората имаме нужда от емоция. А емоцията се създава, когато общуваме.

Явно app-овете са част от адаптацията към времето, в което живеем. Не знам. На мен много ми липсва живото общуване. Много ми е носталгично. Аз много обичам да наблюдавам хората. Понякога сядам на пейка и ми е хубаво да ги гледам и да си въобразявам някакви истории за всеки.

Като Кари Брадшоу?

Да! Като изляза някъде по заведение, понякога ми става мъчно. Гледаш жените — те седят, гледат така, че направо погледът им и мен ме стресира. Представям си, ако съм мъж, да отида да заговоря някоя. Това всъщност няма значение дали говорим за мъж-жена, мъж-мъж, жена-жена. Има тенденция на отдалечаване от най-елементарните комуникационни умения. Това е времето, в което живеем.

Когато една жена е красива, мислиш ли, че на хората им е по-трудно да я възприемат като сложна, умна, чувствителна, ранима?

Много често са ми задавали този въпрос — дали това, че си красива, ти помага или ти пречи. За едни хора съм красива, за други не съм, но в общия случай, чувствайки се като красива жена, до ден днешен не мога да кажа категорично. По-скоро със сигурност повече ми е помагало, особено ако трябва нещо да се свърши с мъже.

Но е имало моменти, особено когато завърших образованието си в Лондон и започнах да работя по специалността си, в които малко не ме приемаха насериозно. Бях свикнала по-лесно да ми се отварят врати, точно защото съм модел, защото съм красива, защото съм с дълги крака. Но когато започнах да работя и трябваше да използвам друг похват, а не красотата си, беше малко по-трудно, докато някой ме вземе насериозно.

Но пак се доказваш. Поработваш малко повече, за да се види, че не е само обвивка. И в момента, в който хората свикнат, че можеш да правиш X, Y, Z неща, това отново става плюс.

Какво би искала хората да разбират по-добре за жените, които работят с красотата си?

Може би, че почти сто процента от тях имат много други качества и интереси извън това, което се показва. Спомням си мои колежки модели — едната учеше медицина, представи си. Медицина, докато работеше и пътуваше. Друга говореше шест езика.

Това са неща, които никога няма да предположиш, когато видиш едно момиче на afterparty, след като е ходило примерно на Rick Owens и е отваряло шоу. Виждаш я на afterparty-то и си казваш: „Е, тази мацка е мега яка, забавлява се с къса рокля.“ Но в същото време тя прави още 15 хиляди неща.

Като цяло жените — не само моделите и хората в социалните мрежи — сме много комплексни същества и можем да multitask-ваме много повече. Жените особено са велики същества. Повечето правят по един трилион неща едновременно и имат много интересни интереси.

Затова съветвам по-скоро да задаваме повече въпроси, да комуникираме повече, за да стигнем до вътрешността на тези хора. Обикновено там е още по-красиво и още по-интересно от фасадата, която виждаме.

Как си представяш професионалния си път след раждането?

Представям си, че съм една cool mom. Със сигурност ще отделям време на детенцето, но не мисля да спра да работя. Просто смятам да адаптирам работните си ангажименти спрямо нуждите на моето дете, докато то има повече нужда от мен.

Нямам търпение да му покажа моя свят. Ще му чета приказки с моя живот. По-нататък нямам търпение той, защото е той, момче е, да стане част от моя живот и от живота на Сашо.

Аз съм израснала в семейство, в което майка ми винаги е говорила с мен като с възрастен. Разбира се, държала се е с мен и като с дете, но винаги ме е включвала в нейните активности, в нейната работа, обяснявала ми е какво, защо и как. Смятам да последвам нейния пример и да въведем новото човече в нашите животи. Ако нещо му стане интересно или по някакъв начин го насочи към неговия път — страхотно. Ако ли пък му е скучно, ще му намерим други занимания.

Какво искаш синът ти да знае за красотата?

Искам да има усет за нея. Не смятам, че мога да кажа: „Искам да знае това.“ Красотата не е наука. Искам да има усет за красотата и да я оценява по правилния начин — не само женската красота, а цялата красота на света.

На по-късен етап ми е много интересно как ще го възпитаме, какъв пример ще му дадем със Сашо за партньорските отношения и за всичко останало. Но да — искам да създам в него чувство и усет за красота.

Ако трябва с една дума да опишеш този етап от живота си в момента, коя би била тя?

Увеселителен парк.

Безкрайно цветно е, има много играчки, въртележки, колички, блъскаме се, падаме, ставаме. Много е цветно, отвсякъде нещо блести, нещо се случва, busy е, но пак е мега яко. Аз съм дете в увеселителен парк.

Край на разговора.